сцена:

наблюдава
всички подивели мъже
потни
почти голи
изнежена в зимния си пуловер
който носи през всички сезони

да извадим онова
чийто корен се клати
ако не е там вече
мястото му

притваря съвсем леко устни
и вади
предния си зъб
млечен
падне ли в ръката й
вижда го изгнил

​
​- а сега ме чуй и ти. има такава карта, там е описано как да стигнем дотам. да, беше нарисувана на съвсем тънка хартия, на най-тънката хартия, която съм виждала, но мастилото беше тъмно, карминено червено като извезани на хартията бяха линиите, които бележат реката, само трябва да намерим посоката на течение и да тръгнем. картата беше тук, точно преди ти да дойдеш, държах я в ръцете си, изучавах я и знаех какво трябва да правя.  после отворените прозорци, топлият вятър, който лъхна откъде не знам, прозорците трябваше да останат отворени, картата изглеждаше толкова добре върху тъмното дърво..нямам вина за това, че имаше воля и пое преди нас.

[в омаляло палто момиче стои и си говори само в стаята]

---

В къщата на ъгъла
имаше дълъг и тесен двор
точно в дъното хвърляше сянка
един деветнайсетгодишен бор
в къщата с лакирани сини прозорци
живееше едно сляпо момиче
джобовете му винаги бяха пълни
с най-различни малки неща
жълъд, монета,билет, кламер,
колелце от стара играчка, капачка
клечка за кибрит, моливче, креда, бонбон


играеше на своята малка игра
в която ги разпознаваше
и събираше по двойки
или просто се наслаждаваше
на различните им повърхности
измисляше им истории, в които
те нападаха едно друго
или се губеха
от едната в другата й ръка
от левия в десния джоб
или падаха в тревата
пред къщата където
птичета и животни им измисляха
нови имена, нов смисъл,
други правила на играта...

eдин ден до оградата
застана и се подпря
мълчаливо момче
то се бе отронило
през някой тъжен
майски ден
и беше пристигнало
без чадър в този град
велуреното му куфарче
с различни на цвят марки
сега бе съвсем избеляло
и сини кончета висяха и
издайнически се подаваха
отвътре


малкото сляпо момиче
извика "хей" от дъното
на двора
а вятъра издуха
една бодличка
от бора в носа на момчето
то кихна
и така сякаш й отговори

дълго стояха
той на оградата
тя в сянката на дървото


момчето поглади
дръжката на куфара
момичето пъхна ръка в джоба си
после вятъра изсвири
малка мелодия
в която се разказваше
за една синя бележка
изгубена някога
и прочетена
от разгулен пияница


нито обяснението
било за него
нито бележката
била адресирана
но той се смял от сърце
на тази единствена грешка

грешката на любовта
не била печатна
а ръкописна
и в това той намерил
повод да си долее още
бял ром и да се посмее

малкото сляпо момиче
тръгна по тясната алея към входа
свирукаше си навътре
и подритваше невидими
камъчета
докато не стигна
една стъпка преди оградата
тогава тя въпросително се усмихна

- ти кой си
попита една птица
от върха на бора
а момчето
не й отвърна
а кара направо


- здравей момиче
нося ти нещо ново

въпросът в усмивката
утихна
настъпи мълчание

момичето извади
от джоба си креда
и начерта
от вътрешната
страна на оградата
една розова права


момчето я погледна
и разбра нещо
постави куфара на дуварчето
точно пред нея


керемидите
изрухоляха напевно

момичето веднага усети
тежест в пространството
и протегна ръка
дори запретна ръкав
опипа разшития тук-там
куфар и стъпи на пръсти
разтвори устни
довя вятъра нова игличка
и я заби в носа му
момчето пак кихна
а тя каза много тихо
- ето че ми я носиш

- аз съм Кос
дойдох сам
нося малки
шишенца
малинов сок
и нова рокля
майка ми е Вечерницата
баща ми беше пияница
той пееше една
глупава песничка
за някаква синя бележка
пристигаща
от крайъгълна къща
с тясно и дълго дворче
на колко години е този бор

- 19 изтананика момичето

- ето че вече съм тук
  ето че знаеш моето име

момичето поглади дръжката
и издърпа куфара му навътре

Вечерницата изгрява изпя птицата

-време е за вечеря
промълви момичето




△

наслюнчени момичешки пръсти
начало
спукана топка в праха
която не се търкаля
която не се търкаля
прилича на хвърлен камък

△
черно топче
в зелено езеро
когато потъне
някой ще иска да каже
че е било там

△



шев на дреха
близък план
тъкан
човешко охлузване

△
хартиена ножица
майка сдъвква ноктенцата на новородено

△

кръстословица
с думите на обратно
да водоравно
да хоризонтално
ад


△


момиченце спи върху разтворена ботаническа книга
и не усеща аромата на лилията докато се разхожда в чашката й
държи в шепа част от косата си и я придърпва като въженце-пътеводител
през тъмната част на растението


△


момченце гълта зелен сок цялото зачервено
почесва коляно и излива остатъка в купичката на едно дворно куче
което мързеливо кваси засъхналия си от следобедна дрямка език

△



две момичета на тераса
затискат с върха на лъжичките
кристалите захар по масата
церемония на мълчание и загатване
бялата кожа на едната
докосва тъмният лакът на другата
една калинка като миниатюрно хвърчило прави небето малко по-синьо



△
звънтящите прагове ликуващите малки часове
тъмнозелените листи пускащи трудно едрите капки дъжд
устремени към закъсняващите рамене на момиче
стъпките на пазача и скимтящото му куче
как да нахраниш толкова много гладни само с една месечина?


△



момче с боядисано в бяло лице е застинало на прозореца без да вижда дъжда мисли

"ако всеки се грижеше вместо за канарче за камък по-студени ли щяхме да станем"
мисълта го напряга


△



а стомахът й се пълнеше със костилки
около нея плодовете ставаха каша
от горещина и тежест
минаваха гарвани и кълвяха
а ръцете й се пълнеха с костилки
около нея гарваните умряха
от болест и тежест
минаваха техните братя и ги кълвяха
а гърдите й се пълнеха със костилки
набъбваха и разтягаха розовата й кожа
минаваха оплаквачки говореха черно
и отминаваха

в градината с отсечените череши


△



2

будя се пак там...
Гражданската война в Испания е свършила
до мен на леглото седи момченце
аз държа в шепата си 2 млечни зъба и едвам се сдържам да не заплача
момченцето ме хваща за рамото и се отпуска на него
засмива се с две прекрасни дупчици в устата
а аз капя ли капя
после вадя кутия със пъзел - червен лъскав форд
разпилявам и с момченцето почваме да редим
то е прекрасно несръчно
а аз съм само недосетлива - мръщя се
то пилее частите по земята и се муши под кревата
да ги дири на четири крака...
пак е есен
пак стъклата са мокри
поглеждам краката си и забелязвам
че съм в бели чорапи с дантелени декорации
детето събаря каната и я чупи
каната е празна
съда е пълен

събирам стъклата


1
събуждам се в празен креват
в края на 1937
сядам в леглото
до него съд пълен с вода
и празна кана
веднага си мисля
"размяна?!"
и лягам обратно
отварям очи
но с отварянето
разбирам че няма промяна

ставам и почвам да преливам от съда в каната
за да мога да направя същото движение на обратно
макар да не е това начинът

измивам ръце и ги избърсвам в чаршафа
няма огледало в цялата стая
на мокрите стъкла са полепнали есенни листа
валяло е през нощта

челото ми докосва студения прозорец
ръцете ми го отварят и изчезват обратно в `07 000 о, о, о,
островът във формата на числото седем е моят сегашен живот
23, 040 , 000, 000 е едно изчисление на маите
и прилича на рождената ми дата 23.04..........
последвана от същите тези нули...
след появата преди и след... чезнещото ми тяло

△

зин - момченцето с което играем на топчета ми обяснява
как в заскрежена трева трудно се побеждава
много може да се научи
от едно малко момче
а колко лесно се забравя женското бръщолевене


△


Когато градовете нямаха вече значение
рушаха се със същия смисъл, с който се застрояваха;
и жълтото на новите сгради беше същото
като сивото на руините и като сивото на мъртвите гълъби;
като сивото по ръбовете на административните гишета;
името на града нямаше значение страната можеше да започва
с Г или с ф или с Б или дори с Х и пак нямаше значение;
морето бе разпределено и заплатено като магистрала
като синя зона същата като сива зона с бяла разпределителна линия
независимо от вълните и носещите се мъртви животни
или живите някъде вътре:

някъде вътре
тя акордираше звуците
в кухата квадратура на апартамента си
който понякога й напомняше
кутия от нови обувки оказали се неудобни и хвърлени
единствено картоненият правоъгълник загатваше
някакъв прагматизъм, вероятната използваемост
която те кара да се усмихваш глупаво;

туп туп или туххх туххх се чуваше щом преместеше
някоя картина от стената или чифт пантофи от килима на пода
винаги равни тонове винаги незагатващи нищо друго
освен отбелязвайки самите себе си...бездушни стонове
нищо опознавателно

кухина
празнина
празнина в тялото
празнина в дрехите
празнина между думите и в самите думи
изреченията летяха в празното
и не уцелваха

мислеше си
"ако се давех
то значи все пак има нещо
има обем
има нещо в което да се потъне
вода мляко мастило парафин олио оцет киселина парфюм сок от изтискани плодове
сока на хорската пот и на хорския плач на животинските първични секрети
нещо солено нещо сладко нещо опиващо или нещо тъй гъсто
че запушва веднага носа и ушите и просто се задушаваш
потъвайки"

но е празно

и тя мисли за своите родители
когато те се грижеха и един към друг бяха мили
понякога тя не ги подозираше в никакви блудства
дори се съмняваше в зачеването си тъй искрено
че измисляше всевъзможни теории за появата си
баща й обичал музиката
майка й чистотата
и така когато се срещнали
в квартирата на бъдещия й татко
майка й избърсала с пръст прахта от радиото
и в светлината на слънчевите лъчи
златните прашинки се сляли в топлата мрежа прах
баща й и майка й кихнали един срещу друг и така
се получила тя
която живее тъй празно
че за пълнота може да смята
единствено първопричината

как от една отхапана ябълка
се раждат хиляди 
пригодени за празнота и очакване 
хора  

как от едно генетично решение
плътта се превръща в плод
осъден на смърт след зреене

как

как

пук
изпука китката й
и тя затвори очи
и каза 
"о, това нищо не е...това още нищо не е"...


△


Шопен
ме накара да ти разкажа
за мъжът с десет неми кучета
които разхожда
всеки ден в пет

едри черни
с човешки очи
и животинско обоняние

мъжът е блед
слаб
спокойното изражение
свива сърцето ми

кучетата са като негови
предани синове
не се отклоняват от пътя си
не бързат
не излизат извън алеите
душат следите си едно-друго

господарят им
никога не произнася имената им

сам той сяда
на един дънер
с изглед към реката
и погалва онова
което сяда отляво
дали е винаги едно и също
не мога да кажа
понеже всички те са еднакви

с голямата си бащинска длан
докосва го над очите
после с показалец носа и
разхлабва каишката на врата му

стои зареян с часове
и все така със спокойно лице
проверява върху часовника си
откъде падат лъчите на слънцето