само очите ще продължат блажено да пият светлината на най-студеното слънце събуждано някога
деца на сутринта и скъсаните еднократни билети *
НА БЕГОМ
кръвта на едно бягащо куче пронизваща нишка страх пронизваща нишка бог пронизани от студа който си дадохме на бегом
*** Този ден с тежък дъх заседнал в морето от часове като претоварена каравела
припявам:
знайни и незнайни облечени в гъста синя вода тайните ни места забъркани в жълта каша недокоснати и с зелени краища гори в чаша вино нивя необърнати на гърбовете ни
владения които никога няма да бъдат единствено Наши
**
Алармите на външния свят празнуват опасването на сградите
Алилуя вълнение и тревога за живущите техните книжни парични знаци напоени в четка облизват и става бяло по една остаряла фасада молитвите на всички са били отправени по еднакъв начин и те са се молили правилно за да получат своята лична мантра в ъ н ш н а и з о л а ц и я
а зад нея
злонамерен сън от който се будиш като дете потънало в страхове и като възрастен с изтръпнали крайници...от изнемога
стоим със затворени очи възможно най-дълго възможно най-дълго отлагаме излизането отвъд
а междувременно
някой опасва сградите събуден от същия сън
***
гърлата гладни над пълните гърди и твоето още бяло "не" и моят плач, а не дъжда тревожи птиците
* покълвам и дълбоко спя ниското стъпало на съня
* танц на розови числа останах
* малки хора прегънати на две отсъствия
***
Трудно намирам очите
Трудно
намирам лицето
Под дланите - карта на океан
пълна с неточности
Какво ми остава освен
да моля звездите за честност
*** Приспивам те покълваш в кръвта Отвори ми /
Звяр, с ръка на сърцето ти уча се да не те спирам
/
Изчезвам Глух звук е това мое тяло
преди - дом на песните
/
Дългите часове на насита и отвращение В празните гърди на деня след смелостта преди любовта
*
Вече не те търся оставам с ръка потънала във съмнението
като в меко легло тялото ми не си почива
владее се но не си почива
съмнението изостря глада и най-лошите страни на сетивата
един ден няма да помня кога е започнало един ден ръката ми и меката част на това дълбаещо чувство ще бъдат едно и също
***
Колкото по-тиха остана толкова по-лесно ще разбера постоянството на това завръщане
изтъняването ни като хартия и счупването на графита в пълно съответствие с отварянето на една врата - поглед взрян в дъното на кръга
2014
В дни като тези гадая по-бавно интуицията е обзета от болки натоварвана до премала като отпуснат мускул на който си имал повече вяра ще гадая по светлините които ни отразяват големи колкото отпечатък от моите и твоите пръсти когато се съревновават да посеят вина там където кълновете са вече отдавна готови да гъделичкат стомасите на земята отвън-навътре
дни на анемия нощи на ембрионно свиване първи неуспехи на Crista supraventricularis
***
ДРИ НЕ МОЖЕ ДА ПИШЕ
изгубила ръката си
не забелязва как тялото
свикнало с размаха на двете си ръце
започва да се накланя
и да тежи на една страна
повалени пронизани обгорени изговорените неща лежат в пръстта и скоро никой няма да си ги спомня по-голяма част от тялото ще забрави за изгубената ръка и ще остави наведената глава да се разправя с лекотата
и с болката от лекотата
***
преди:
сърцето гъсто населено малко градче със звънче на всяка врата да звъни когато хората влизат и когато излизат --- дри
живее там сутрините полива ред моркови и гледа водата която се стича от зеления дълъг маркуч само гледа
обрат в истината:
дри не може да пише
тя не знае буквите никога не е писала
а пръстите пълни устните жилите пълни със сок кисела вишна
***
ПОПРАВКА НА СЕДМИЯ ДЕН
По път ще се спра в калта и ще остана докато не ме извая -
статуя която започва от глезените и свършва с първите полови белези без бюст и глава без съмнение
2015
НИШ
нежност и шепот - това ми липсва двете неща виждаш ли това е обратно на стремежа да изброявам нещата стават по-малко а ме изпълват като лека полека ме вдяват и свързват този накъсан вой в бод бодежите в плътта която не чувства болка и ропот не чува или не чувства нежност и шепот това е тялото ми останало като малък печат ще свикна с блъскането на лактите ще свикне тази дупка в корема ослушва се като ухо но пищенето пречи да разбера кога си влязъл и кога си тръгваш по навик без брод е тази гора тази отровна трева между зъбите плета на плитка и разплитам напролет когато се стопят снеговете и намерят мъртвите сърни от съня когато разберат защо и кой търси соня и как прекарвах камък по камък на рамо оставяйки това малко магаре да си прави каквото там свари по зъберите има все още злато от дъното на реката кой знае как покачено там от някой решен да не спъва потока на мисли толкова рано искам да науча нещо от него облягам се на това дърво и тридесет дена държа гърба плътно до него час по час се премествам без да броя колко пъти започвам и свършвам в кръга започнал много преди мен и много под мен и не правя това за да гоня мислите казвам им стойте колкото щете но не завиждайте и не дръжте като камшик камшиците направени от майстор без съвест не завиждайте на нежността с която птиците ви разказват че вече е пролет ще се изтърпи и лед и слана и спомен ще се износи в гласа на птиците ще се топли кал под езиците за да има гнездо за почивка и гнездо от което отлиташ без сбогом нежни настоятелни гласове нежност и шепот два неща
***
Плувам под влакната на стана името ми е име което се преде бавно и мълвата стига с игличките си небето
отровата на тези мисли е златист корен
самото прихващане на растението любов става бавно казват а после стига игличка да падне в косите на онзи който не идва но приближава
**
Знам, че летя малко, но още по-малко опирам двете ми половини отдавна не са се събирали
СЯНКА
в сянката на облака притеглена и притегляща колкото бърз е вятъра толкова бързо аз и сянката напредваме
мисълта се люлее като безпомощно клонче безкръвно откъснато от ръцете на вятъра в името на късата черна нощ през която единствено ще изглежда бяло
намирам се паднала с разкъсано лице колко пъти още да го отмествам
какво съм питам сянката
кого съм питам облака
къде съм питам вятъра
ти си нашата длан с теб докосваме и така е когато боли и така е когато следваш посоката
аз съм дланта на сянката аз съм дланта на облака аз съм дланта
има нож в тази длан нарича се вятър
врежи се с вой
или тихо врежи се
приемам да се разпукна в сърцето на едно растение изпълвам го с шепот докато расте увехвне ли режа увехне ли време е да изляза навън и ще изляза с мокри разкъсани връзки в гласа и с тяло - от облака хвърлена сянка
** хора във влак
[само един от тях е забравил къде отива; оглежда горната част на купето което трепти с ускорението]
- това не е влак, а игла и всички ние сме конецът
една ръка трепери над нас и не знае колко време остава и ще й стигне ли за да ни вдене всички нас този разпреден и рошав безкрай на конеца
ухото на иглата може да е око и ако то се притвори тъкмо когато трептенето на ръката най-после е спряло?
- един от тези в нас знае къде отива и къде е разликата
***
Колко много неща готови да станат част от възела а колко малко записи вече пазя
малко момче на мост
случаен гроб на самотната сива дюна
и вечното върни се обратно недей по-напред
бясната ревност около мен надълго и нашироко да бъде празно
** Къщата и Джони бялото куче
Вратата беше тревисто зелена с разстояние от земята колкото да се пъхне глава на куче
заповядай, Тони заповядай, Джони
така ги подканвах щом ги видех да чакат на прага ни
винаги съм говорила на животните като на хора
може да е бил татко, който ме е научил щом го помня да вика рижото куче с "ела тук, моето момче"
няма да забравя един горещ следобед в който всички се бяха изпокрили от дъжда Джони намери дупка в оградата и влезе в къщата
помня как излязох навън и заедно легнахме на килимчето пред вратата
голямото бяло куче и аз, 10-годишната която не хае от калта и мократа козина на бездомника
вратата беше тревисто зелена и 10-годишното ми сърце също беше тревисто зелено покрито цялото в буйна трева - бодлива отвън и мека отвътре
***
Детето под ореха пише тайните на всички останали не пее, а само отваря устата си
аз съм детето-сянка аз съм детето в тъмното
**
Няма ги златните нишки по мен ръцете ти така си ги представях веднъж в тъмното
да осветяват местата в мен
залепнали страници в книгата
**
- а сега ме чуй и ти. има такава карта, там е описано как да стигнем дотам. да, беше нарисувана на съвсем тънка хартия, на най-тънката хартия, която съм виждала, но мастилото беше тъмно, карминено червено като извезани на хартията бяха линиите, които бележат реката, само трябва да намерим посоката на течение и да тръгнем. картата беше тук, точно преди ти да дойдеш, държах я в ръцете си, изучавах я и знаех какво трябва да правя. после отворените прозорци, топлият вятър, който лъхна откъде не знам, прозорците трябваше да останат отворени, картата изглеждаше толкова добре върху тъмното дърво..нямам вина за това, че имаше воля и пое преди нас.
[в омаляло палто момиче стои и си говори само в стаята]
* Шумът им като черна вакса облича ръцете ми
когато се прибера отръсквам и двете около мен като остров който ме заобикаля пада черен фин прах
само там където съм стъпила остава бяло
*
Искам да го опиша преди да го видя
Той е кутия пълна с градове и техните малки улици Той е събирач на семена и листа Той е това заради което по-често мълча всички тях
когато и да Те намеря
****
Това е само скелет на едно чувство съществувало защото е посочено
Това черно стърнище на което нозете ти обгоряха на тръгване
посочих
това е само скелет на животно бягало от смъртта
не се върнах там
това черно стърнище на което полите ми изгоряха на тръгване
продължих
в бягство в гонитба в настигане на един дъх
подминах ли те?
2016
***
ДОЛИНАТА по залез розовите отблясъци на облаците тихомълком влизат в долчинката милват се в дланите ти измиват цвета си и го оставят по раменете ти доверчиво
това петно на ризата ти искам да съм и малините ниско между разговорливите бодли които оставят драскулки по пръстите
но ти се навеждаш посягаш натам отдръпваш нежно колкото да не смачкаш мен и зрънцата ми
за да потъна меко първо между зъбите после в меката прегръдка на устните
там дълбоко където тялото не познава насита и иска още и още мен
*** На Т.
Цял ден превеждам "мълчание" на езика на любовта
дълго ръката ми имитира движения на плувец във въздуха
тялото мълчаливо подготвя ума
когато там ще бъдеш ти
после оставям вятъра по-тих отвсякога да отгърне като страница косите ми на една страна
на този език облаците не се подчиняват на дъжда валят когато сами решат целуват всяка повърхност за да блести по-силно когато дадат път на слънцето
дъждът от небето над теб спира в моите длани отпивам капките по раменете ти обирам с страните си
'носим се' множествено число н а с т о я щ е
***
На Т.
Не си д о ме н когато се заслушвам в писъка на птицата
Утрото покрива всички звуци с меко наметало
Когато си до мен птиците не се страхуват
*** На Т.
Твоите пръсти черни клавиши скрити в голямото синьо
което ни учи да се отместваме
посрещни вълната с твоята страничност
изпрати я очи в очи
само когато си тръгне пръстите стават част от ръката луната им прави бяло легло в коeто да легнат и да забравят че някога са докосвали дъното толкова толкова черно
***
Вървях без да бързам правех тънки бродове между листата много внимателно подбирах кое да стъпча и кое да оставя чисто и цяло
иска ми се завинаги да можеха да останат полепнали така завинаги с малко влага по гърбовете колкото да ги държи да не излетят
---
Внимателната мисъл развинтена като гайка полита в черните хангари на отречението друг ще я търси там защото аз забравих как да се радвам когато намеря нещо изгубено когато не ми е дотрябвало (и пак си противореча)
***
Възрастен мъж разхожда куче и дрезгавия си глас по отсрещния тротоар кучето е старо но будно лапите му се повдигат сякаш едновременно отдолу са бели а то - отличително черно върви по-бързо от гласовете
Възрастният мъж го догонва с вой
‘Николай! Разбойник!’
Черното куче Николай
Каишката продължение на ръката
Трябва да се държим - казва Стария
Трябва и да се дърпаме - пролайва черния
Гласовете зад него се подмладяват хиляди малки заповеди се късат като остарели верижки обсипват цялата улица зад мъжа и разбойника Николай
*** Цялата ми шепа се изпълва от един кестен чудя се в колко часа ще спре сърцето ми чудя се още колко изпечени кестена биха изглеждали в малката жълта купичка колкото него 3-4?
*** Няма нищо страшно в прибирането между петната
паркингът вече е полупразен мазни петна сухи следи опазени от търбусите на колите
всяка вечер влизат в стомасите им и започват да асимилират своето прибиране да взема това-онова да подредя нещата
минавам през целия паркинг и заставам на мястото на всяко петно
не е страшно да погалиш земята за да им кажеш
"мога да те заместя днес, нищо не е чак толкова важно"
***
На светло
Денят не ми подарява нищо Забравих как да поискам
Събуждам се всяка сутрин с гледката на това бяло небе
не както преди
Небето не е изпълнено с виолетови облаци с жълти отблясъци и отражения на болезнено сини дни, сънища, рани отвъд раните ми
----------- Небето е чисто бяло Чисто и Бяло Сякаш е заздравяло с времето като всичко, което остана под обвивката на ума това някога тънко покритие сега е дебел непрогледен слой
като кожата на най-издръжливите животни като листата на най-устойчивите растения
Не трбява да свиквам с това Трява да го видя с очите си да го проумея да се освободя да свивам и разпускам мускулите искам да прегърна тази повторяемост на грешките и да и м простя да им простя в повторение
прошката - прилив прошката като механизъм на следващата сутрин в бялото
Денят няма да ми даде нищо даром Аз ще правя подаръците
***
Спомняш ли си как започна да пишеш?
В мен имаше много нещо скрито Сладостта на думите, щом се подредят една до друга Като хореография на тела в движение под вода защото думите се издигат в лекотата си преди да станат думи ги виждаш, както се вижда, когато си под вода тъканта им - преодоляно мълчание
И пишех скришом. Криех Усещането, че пазя Тайната трябва да е било нещо, с което съм се родила. Щях ли да я опазя? Не. Започнах с първите писмени доказателства За наличието на Тайната
2017
***
Възгласите на останалите без вяра няма да заглушат птиците Ще настървят зверовете, които не познават милост и ситост
Онези, прегърнали щедрото тяло на тишината - те знаят пътуват дават посока на ветрове, птици и зверове
***
ГЛУХАР, БОР, СМЪРЧ, ОРЕХ
Кога щях да се събудя не и преди да премина по тясната пътека, обрасла с високи треви и дългорасли глухарчета с аромат на дъжд, обещал да дойде още преди няколко дни не и преди да открия равнинна тиха гора ще остана за през нощта ще потърся в тъмното птицата която цяла зима преглъща за ситост по едно малко камъче и бодличките които се сипят от бор и от смърч
глухар птицата която е чакала мен да я чуя мен без глас останала с пръсти оплетени бодливи конци неизпредена тази нишка все още не е толкова тънка че да стигне високото над мен дълбокото под мен да се увие като змията която все чака да я заговоря легнала на сърцето на един камък - същият от когото се е откъснало нежното гладко камъче в стомаха на птицата глухар
в равнинната тиха гора всеки някого и нещо изчаква вятърът изчаква ниско в тревата птицата изчаква да мине нощта заспала в мрака на някой клон чаках цяла зима за да мина по тази най-тясна пътека да се науча как да си взимам сбогом и да целувам още по-тихо
а какво става с дърветата когато изсъхнат клонаците им чупливи и кухи струни на вятъра свирят, пропускат повече светлина, завъртат звуците от трошенето на листата две стъпки - толкова широко е светлото петно от което не искам да отстъпя нито днес нито никога не искам да го прекрача то е същото светло петно под ореха, засят от баба дядо бил много против - дървото ще порасне много и ще хвърля голяма сянка в единия край на двора в пълна тайна и без на никого да признава баба го засадила орехът чиято гладка кора ме научи да се катеря бързо и да обичам раните си когато не мога да се задържа на върха в пълна тайна животът на едно дърво се превърна в сок в жилите на едно детство
своенравието на очите-метличини сини и разговорливи за разлика от устните непоколебими и здраво стиснати
трябваше да се събудя сега но може би ще продължа да обхождам съня и да го заговарям на най-тъмните и усойни места
една птица глухар ще преглътне камъче една река ще се покори на дъжда и вятъра и ще ме донесе по-бързо отсреща
*
САМО ОПИТ ДА ГИ УЛОВЯ
Това не е право на първи опит нито опит да стане от първия път доста други пътища канят продължават едно второ трето разклонения на едно второ трето опитно поле на сърцето не е широко съвсем тясна бразда е вада за тънка струя тясно ухо на игла едни неща останаха за игра други слегнаха в ръцете порой в стаята на здравомислещите пълна суша в гушка отпускаща се все повече в посока на същото неопитно сърце бий блъскай драпай в земята не е там не е праволинейните развалят най-простичките неща опитът да посадиш какво да е този укор е без връхна дреха гол гръб и гол стомах две лица с две опак страни дългът да се противопоставят на храната на спътниците на нощната стража смехът на лекомислените не ни касае от северната порта навява шепот никога не чувам това което ще кажа преди да го изрека съвсем ясно и само когато е празно Безлик и безнаказан кръв по молитвеника шамар за най-малкото много слаби думи не правят нищо достатъчно от двете им страни има здрави мъже които дърпат двата края на въжето когато се скъса въздухът се пръска една възглавница се пълни с озон и все някой някога ще се събуди от всичко това