захвърлена далеч на изток естественото ми вкореняване започва с противоестествен капан заложен от часове и педантични чудовища представям си обсадата от стрели и отровни копия вратът ми изтънява и вече не мога да се обърна да видя мъчителите, лицата освобождавам само клепачите от време на време с болка която превръща лицето ми в грапава ципа свличам се ставам едно с лед и пясък състояния приобщаване студена вълна напомняне и опрощение малки хора се кръстят блъскат чела в стените душевно болни измислят нова молитва правете стихове, пръхтете октави, пратете спасение не в посока на островите, не в посока на водите които ме заливат отвътре соковете обсаждат кръвта и я правят лимонена жълто зелена кръвта цъфти през зимата и се вледенява във вените на децата вече не им се играе вече знаят отговора на гатанките как да пълзя за отговорите как можех да се изправя еректус за посмешище малко пресъхващо море гладно за кости и ябълки сигурно те ме гледат отгоре сигурно са пресметнали вече тежестта ми в празните водни басейни където ще ме изхвърлят със отвращение само малко да се размина с звездите само малко да се отъркам у тях умиращо кърмаче между световете течен камък мъртво тисово дърво има още ухания които ще бъдат изгубени има още една доза страдание и всичко ще свърши на дъното на преспите далеч на изток или на прага ти
△
не..недалеч от дните зад книгите на праведните зад празниците на светците зад гърба на земята назад назад където ще свърши голямата кръгла вода
подреждаме мокри чаши на масата и слагаме в тях черните камъчета всяка нощ им даваме по една капка дъжд всяка нощ валим ние сме зад екватора на сърцето което се налага да поделяме разкъсването е лесно и те прави свободен свикнали с бавния пулс свикнали зад стените на картонената ни къща всяка нощ лягаме на това легло от сол сух океан под телата ни остри зъби на мъртви хищници слаба светлина и напомняне смъдящо разяждано тяло което делим аз имам теб за очи ти имаш моите пръсти ние сме растение на един човек щастлив да ни забрави зад дни на светци и праведни зад нощи на дъжд от катран и корени откъснатата страница от книгата
△
птиците с извити вратове рибите които дишат след смъртта небето под леглото ти тъмно и прашно пред буря преди да заспиш миналото бе само дума един вързоп дрехи на старите ти родители една бакърена чаша един ръждив пръстен белязан със кръст лепкавост пот сън изобилие от плодове овощни градини черни праскови черни гроздове черни издълбани очи в дланите синя лъжица разбърквала син камък предпазна отрова мирис на огън мирис на плевел пост без молитва молитва без пост караул пред къщата на Съвестта някой те пази от нея някой не ти дава да минеш оттатък те чака глутница доверени кучета за да им кажеш на кого най-сетне да се нахвърлят...
△
и вече не е глас на мъдростта мудно гадно бърборене ментор мой мъчител мой вече не съм ученик на условността вече не съм на чисто и бяло получавам дипломата за неумение всички празнуват нещо което не е свързано с мен радват се а вонята направо ти бърка в устата с разложението на телата не свършва нищо а започват малки красиви червеи малки съвършенства облечени в бронирани ларви огризките ти няма да ям и нищо от теб няма да вкуся мъчител мой бог на морето от кал в което бавно плават черни фрегати да ги наблюдавам или да ги обстрелвам кое е първо по важност в изреченията ни неизбежност кръг кръст залива на мълчанието да се завърнеш и да не видиш нищо за любовта към никой си струва но твърде късно предприемаме правилно приемаме жаждата на небесата да слязат и това винаги е мъгла която се разсейва ако можеше да остане концентрирана над този и съседния град никога нямаше да пожелая да ги напусна без теб зад стени и грапави лица няма да се докосваме вече умри спокойно завещай си гладка вода над малкото пръст храна за черепа който живее по-смислено от кръвта и мазнината в теб въоръжи се с мълчание ще ти трябва на тъмно на светло всичко е безсмислено като риболов колко пъти ще хвърляш напразно червеят ти се смее децата се смеят страхът се залива със думите "там ти е мястото" и вече не гласът ти мъчителю мой и вече не изтезанието се вълнува от вида в огледалото ти ... обърни се - зад теб няма теб - и това е подарък
△
сама в устата на звяра той спи чудовищно сладък сън водопади горена захар соковете на плячката
денем излизам гледам в ниското и ти гледаш мен в подножието различавам дрехата ти по крайчеца който си забравил да скриеш не знаех че ти ще забравиш не знаех че вече не се криеш от мен нито към мен гледаш нито към мен се обръщаш нито звярът ревнува нито ти
липсва ми ревността скапаната ти тежест
да я изпитам в мускулите когато се опитам да стегна да получа бебешки колики да ревна изобилният плач причинен плач стерилен бебешки плач
чакам нощта да ме повие да ме нахрани да ми даде гърдите си да заспя както никога и да се събудя пак в корема на звяра в топлите черва на нещо по-голямо от мен което не разбирам и няма как да видя отвътре
смъртта на малкия мащаб който съм смъртта на един символ в легенда от карта на древен език
△
падай на земята и винаги по лице ще стане меко и ще обгърне всичко тялото ти нейното тяло нашето тяло дваж по-страшно от наводнение и нагъване на земните маси нашето тяло което е тяло завинаги и тяло продадено подарено заслужено и несправедливо това си ти изтичай в мазнината и изтичай в дъжда изтичай през оловни тръби трови римляните убивай новородените всичко това е история и тя е загърбена както се загърбват старческите тела както окапват косите на болен история заради която трябва да падаме по лице и да не умираме по гръб с поглед в разтрошеното сухо слънце то е съвсем само а ние сме много армии в това тяло никакви приятели и никакви любовници само зле прикрита кръв и загниваща анатомия света и неговите цветове и неговата кожа която ще се разкъса чрез нас това е важно това трябва да свършим ние тук тук и там докъдето достигаме дваж по-страшни от наводнение защото трябва да се залеем сами защото трябва да залеем всичко което не е нас без пристрастия без държане за ръце и разтъркване на мазоли без суетене и викове без готовност защото готовността е само друг страх и той има малки свински очи и закърнели крайници никога няма да се изправи никога няма да бъде тяло като нас и тези под и над нас и тези с които сме слели оваляни в кал очни ябълки солени и кисели храносмилателни и дихателни нарисувани с молив венули капиляри нервни и по-малко нервни свързани и несвързани завинаги
△
няма нищо страшно достатъчно е да накълцаш месото и да презираш упойката достатъчно е да се движиш между нещата като вирус и да се впиваш в тях толкова лесно колкото е лесно да се откъснеш любовта и желанието са пиявици знаеш че трябва да им дадеш от теб и все пак си го искаш обратно достатъчно е да отрежеш от тях съвсем малко и вече ги няма съкращавай няма нищо страшно да ти остане съвсем съвсем нищо кълцай на дребно и всичко ще почне да се разраства ще почнеш да се изкачваш по планините от вътрешности цялата паника е само външно изгаряне остават красиви белези защо ти е мъчно за лицето ти или за ръцете ти огризки на сънища в превъзходството на нощта е острието на което се осмеляваш веднъж или винаги в зависимост от скалпелите в очите ти и под ъглите на светилната когато я напускаш
△
камшикът който ти подарих връчвам тържествено жест подвързан здраво от древните майстори залепили страниците защото никой не би ги разгърнал преди мен какво знаеш ти
когато ме посреща плясъка на копитата ти защото ти нямаш бели каменни стъпала блъскаш ме в гърба защото ме обичаш само ако стоя крачка пред теб
предупреждавах те
всички ние ще излезем от тъмното и тогава кой ще си ти който ме злепоставяш с усмивката си и с гнева с дланта която обезформя лицето ми
моят подарък правих в тъмното под отломките на града от кал и глина докато премазвах пръсти и потривах засъхнала кръв за теб ти който още не си забравил вкуса на сукалче в устата си ти с очи на стършел и ръка два пъти по-малка от камшика на рамото
вървим като нещастни пленници и подритваме смърдящите миди по брега завистливи и грозни като ято изгладнели лешояди чистата плът насън е разядената ни закуска в града където са останали само болести и никакви хора кой си ти че ме злепоставяш в глада и в ситостта си
попита ме само едно и аз отговорих с половин уста
бог е шишенце спирт бог е вакса за боси крака черни са стъпалата ми има бяла подкова зад мен ако можех да се обърна и да си върна жеста
△
светът се отдръпва от прегръдката ми
лицето ми се отмества като луна само тъмните петна не престават да ме обитават
тъмните кратери
била е малка част която съм стискала твърде силно и няма да напиша това писмо и няма да сглобя тези картини в които знаците се обръщат подигравателно пространството е антипространство задъхвам се и халюцинирам че си поемам въздух от по-добрия свят който не съществува древните малки статуи се трошат зад стъклените си домове
продължавам да подреждам експозициите за слепи продължавам да пея за глухите малки деца на доверието пиша и не пиша плувам и се давя тичам в латерната като пощурял хамстер
обездвижването ми трае вечност илюзията ми две вечности които незнайно защо се сменят
мъже жени мистерии на задгробните гласове които ме канят пред себе си каин няма да се покае каин не е брат никому затова не се страхува от греховете си затворил е страницата там където страницата затваря себе си
пиша защото не бях писала не бях писала защото тичах с писмото писмото което се страхувах да си изпратя за да не попадне на друг адрес
твърде стар текст ще каже повече за мен отколкото аз ще кажа на следващите
и пак древната вяра че те ще дойдат само ако ме няма в редуването на стихийни бедствия
ирония на предпазването обичай за да те обичат
сарказмът който ни съблича един в друг а после краде дрехите ни
встъпително слово на огледалото : това не сте вие поезията на вглеждането : това не съм аз присъдата на Единствения: това не си ти доказателствената част е отречена
смея се без глас пътувам без билет в очите им и не чувствам никакво облекчение от това че не ме виждат
вятър листа - траурно шествие трябва да мина по най-тесните улици трябва да износя и този облак
трябва и не трябва и двете му лица не са имали желанието което му подарявах кой има нужда от толкова силна прегръдка в която дори пръстени от древно сребро се пропукват и сплескват от топлината в гръдния кош от празнотата на сигурно съществуващо тяло
прозорци и врати могат да се отворят сами от вятъра
траурното шествие се пръсва по площада за да избяга от силния дъжд
всеки се учи по своему да се стаява
стаявам се и изплувам в лицето си с тъмни петна като луна като друга половина на същия неизброден кръг
△
захвърлена далеч на изток естественото ми вкореняване започва с противоестествен капан заложен от часове и педантични чудовища представям си обсадата от стрели и отровни копия вратът ми изтънява и вече не мога да се обърна да видя мъчителите, лицата освобождавам само клепачите от време на време с болка която превръща лицето ми в грапава ципа свличам се ставам едно с лед и пясък състояния приобщаване студена вълна напомняне и опрощение малки хора се кръстят блъскат чела в стените душевно болни измислят нова молитва правете стихове, пръхтете октави, пратете спасение не в посока на островите, не в посока на водите които ме заливат отвътре соковете обсаждат кръвта и я правят лимонена жълто зелена кръвта цъфти през зимата и се вледенява във вените на децата вече не им се играе вече знаят отговора на гатанките как да пълзя за отговорите как можех да се изправя еректус за посмешище малко пресъхващо море гладно за кости и ябълки сигурно те ме гледат отгоре сигурно са пресметнали вече тежестта ми в празните водни басейни където ще ме изхвърлят със отвращение само малко да се размина с звездите само малко да се отъркам у тях умиращо кърмаче между световете течен камък мъртво тисово дърво има още ухания които ще бъдат изгубени има още една доза страдание и всичко ще свърши на дъното на преспите далеч на изток или на прага ти
△
не..недалеч от дните зад книгите на праведните зад празниците на светците зад гърба на земята назад назад където ще свърши голямата кръгла вода
подреждаме мокри чаши на масата и слагаме в тях черните камъчета всяка нощ им даваме по една капка дъжд всяка нощ валим ние сме зад екватора на сърцето което се налага да поделяме разкъсването е лесно и те прави свободен свикнали с бавния пулс свикнали зад стените на картонената ни къща всяка нощ лягаме на това легло от сол сух океан под телата ни остри зъби на мъртви хищници слаба светлина и напомняне смъдящо разяждано тяло което делим аз имам теб за очи ти имаш моите пръсти ние сме растение на един човек щастлив да ни забрави зад дни на светци и праведни зад нощи на дъжд от катран и корени откъснатата страница от книгата
△
птиците с извити вратове рибите които дишат след смъртта небето под леглото ти тъмно и прашно пред буря преди да заспиш миналото бе само дума един вързоп дрехи на старите ти родители една бакърена чаша един ръждив пръстен белязан със кръст лепкавост пот сън изобилие от плодове овощни градини черни праскови черни гроздове черни издълбани очи в дланите синя лъжица разбърквала син камък предпазна отрова мирис на огън мирис на плевел пост без молитва молитва без пост караул пред къщата на Съвестта някой те пази от нея някой не ти дава да минеш оттатък те чака глутница доверени кучета за да им кажеш на кого най-сетне да се нахвърлят...
△
и вече не е глас на мъдростта мудно гадно бърборене ментор мой мъчител мой вече не съм ученик на условността вече не съм на чисто и бяло получавам дипломата за неумение всички празнуват нещо което не е свързано с мен радват се а вонята направо ти бърка в устата с разложението на телата не свършва нищо а започват малки красиви червеи малки съвършенства облечени в бронирани ларви огризките ти няма да ям и нищо от теб няма да вкуся мъчител мой бог на морето от кал в което бавно плават черни фрегати да ги наблюдавам или да ги обстрелвам кое е първо по важност в изреченията ни неизбежност кръг кръст залива на мълчанието да се завърнеш и да не видиш нищо за любовта към никой си струва но твърде късно предприемаме правилно приемаме жаждата на небесата да слязат и това винаги е мъгла която се разсейва ако можеше да остане концентрирана над този и съседния град никога нямаше да пожелая да ги напусна без теб зад стени и грапави лица няма да се докосваме вече умри спокойно завещай си гладка вода над малкото пръст храна за черепа който живее по-смислено от кръвта и мазнината в теб въоръжи се с мълчание ще ти трябва на тъмно на светло всичко е безсмислено като риболов колко пъти ще хвърляш напразно червеят ти се смее децата се смеят страхът се залива със думите "там ти е мястото" и вече не гласът ти мъчителю мой и вече не изтезанието се вълнува от вида в огледалото ти ... обърни се - зад теб няма теб - и това е подарък
△
сама в устата на звяра той спи чудовищно сладък сън водопади горена захар соковете на плячката
денем излизам гледам в ниското и ти гледаш мен в подножието различавам дрехата ти по крайчеца който си забравил да скриеш не знаех че ти ще забравиш не знаех че вече не се криеш от мен нито към мен гледаш нито към мен се обръщаш нито звярът ревнува нито ти
липсва ми ревността скапаната ти тежест
да я изпитам в мускулите когато се опитам да стегна да получа бебешки колики да ревна изобилният плач причинен плач стерилен бебешки плач
чакам нощта да ме повие да ме нахрани да ми даде гърдите си да заспя както никога и да се събудя пак в корема на звяра в топлите черва на нещо по-голямо от мен което не разбирам и няма как да видя отвътре
смъртта на малкия мащаб който съм смъртта на един символ в легенда от карта на древен език
△
падай на земята и винаги по лице ще стане меко и ще обгърне всичко тялото ти нейното тяло нашето тяло дваж по-страшно от наводнение и нагъване на земните маси нашето тяло което е тяло завинаги и тяло продадено подарено заслужено и несправедливо това си ти изтичай в мазнината и изтичай в дъжда изтичай през оловни тръби трови римляните убивай новородените всичко това е история и тя е загърбена както се загърбват старческите тела както окапват косите на болен история заради която трябва да падаме по лице и да не умираме по гръб с поглед в разтрошеното сухо слънце то е съвсем само а ние сме много армии в това тяло никакви приятели и никакви любовници само зле прикрита кръв и загниваща анатомия света и неговите цветове и неговата кожа която ще се разкъса чрез нас това е важно това трябва да свършим ние тук тук и там докъдето достигаме дваж по-страшни от наводнение защото трябва да се залеем сами защото трябва да залеем всичко което не е нас без пристрастия без държане за ръце и разтъркване на мазоли без суетене и викове без готовност защото готовността е само друг страх и той има малки свински очи и закърнели крайници никога няма да се изправи никога няма да бъде тяло като нас и тези под и над нас и тези с които сме слели оваляни в кал очни ябълки солени и кисели храносмилателни и дихателни нарисувани с молив венули капиляри нервни и по-малко нервни свързани и несвързани завинаги
△
няма нищо страшно достатъчно е да накълцаш месото и да презираш упойката достатъчно е да се движиш между нещата като вирус и да се впиваш в тях толкова лесно колкото е лесно да се откъснеш любовта и желанието са пиявици знаеш че трябва да им дадеш от теб и все пак си го искаш обратно достатъчно е да отрежеш от тях съвсем малко и вече ги няма съкращавай няма нищо страшно да ти остане съвсем съвсем нищо кълцай на дребно и всичко ще почне да се разраства ще почнеш да се изкачваш по планините от вътрешности цялата паника е само външно изгаряне остават красиви белези защо ти е мъчно за лицето ти или за ръцете ти огризки на сънища в превъзходството на нощта е острието на което се осмеляваш веднъж или винаги в зависимост от скалпелите в очите ти и под ъглите на светилната когато я напускаш
△
камшикът който ти подарих връчвам тържествено жест подвързан здраво от древните майстори залепили страниците защото никой не би ги разгърнал преди мен какво знаеш ти
когато ме посреща плясъка на копитата ти защото ти нямаш бели каменни стъпала блъскаш ме в гърба защото ме обичаш само ако стоя крачка пред теб
предупреждавах те
всички ние ще излезем от тъмното и тогава кой ще си ти който ме злепоставяш с усмивката си и с гнева с дланта която обезформя лицето ми
моят подарък правих в тъмното под отломките на града от кал и глина докато премазвах пръсти и потривах засъхнала кръв за теб ти който още не си забравил вкуса на сукалче в устата си ти с очи на стършел и ръка два пъти по-малка от камшика на рамото
вървим като нещастни пленници и подритваме смърдящите миди по брега завистливи и грозни като ято изгладнели лешояди чистата плът насън е разядената ни закуска в града където са останали само болести и никакви хора кой си ти че ме злепоставяш в глада и в ситостта си
попита ме само едно и аз отговорих с половин уста
бог е шишенце спирт бог е вакса за боси крака черни са стъпалата ми има бяла подкова зад мен ако можех да се обърна и да си върна жеста
△
светът се отдръпва от прегръдката ми
лицето ми се отмества като луна само тъмните петна не престават да ме обитават
тъмните кратери
била е малка част която съм стискала твърде силно и няма да напиша това писмо и няма да сглобя тези картини в които знаците се обръщат подигравателно пространството е антипространство задъхвам се и халюцинирам че си поемам въздух от по-добрия свят който не съществува древните малки статуи се трошат зад стъклените си домове
продължавам да подреждам експозициите за слепи продължавам да пея за глухите малки деца на доверието пиша и не пиша плувам и се давя тичам в латерната като пощурял хамстер
обездвижването ми трае вечност илюзията ми две вечности които незнайно защо се сменят
мъже жени мистерии на задгробните гласове които ме канят пред себе си каин няма да се покае каин не е брат никому затова не се страхува от греховете си затворил е страницата там където страницата затваря себе си
пиша защото не бях писала не бях писала защото тичах с писмото писмото което се страхувах да си изпратя за да не попадне на друг адрес
твърде стар текст ще каже повече за мен отколкото аз ще кажа на следващите
и пак древната вяра че те ще дойдат само ако ме няма в редуването на стихийни бедствия
ирония на предпазването обичай за да те обичат
сарказмът който ни съблича един в друг а после краде дрехите ни
встъпително слово на огледалото : това не сте вие поезията на вглеждането : това не съм аз присъдата на Единствения: това не си ти доказателствената част е отречена
смея се без глас пътувам без билет в очите им и не чувствам никакво облекчение от това че не ме виждат
вятър листа - траурно шествие трябва да мина по най-тесните улици трябва да износя и този облак
трябва и не трябва и двете му лица не са имали желанието което му подарявах кой има нужда от толкова силна прегръдка в която дори пръстени от древно сребро се пропукват и сплескват от топлината в гръдния кош от празнотата на сигурно съществуващо тяло
прозорци и врати могат да се отворят сами от вятъра
траурното шествие се пръсва по площада за да избяга от силния дъжд
всеки се учи по своему да се стаява
стаявам се и изплувам в лицето си с тъмни петна като луна като друга половина на същия неизброден кръг
