*
да, мога да повървя
нищо не пречи
ще направя
добре обмислена обиколка
на моя квартал
изпъстрен от блокове
като блокчета шоколад
и сиви потоци асфалт
и деца с тениски с мики маус
дограми
изолации
и пречистваща цялост
в зелено
в жълто
и розово
...
толкова неща
вече ги няма
докато чаках
да проговоря за тях
съхнеха бавно
знаеш
....
че трябва
да разходя краката си
да разходя очите си
да броя шахти
и червените тухли
на блок номер 13
в ранния следобед на 30 май
нищо
няма
да
ми
попречи
*
В чаша на портокалови резенчета
пия горчиво второто кафе за деня
небето смени своя цвят първо в светлата,
после в тъмната гама и вятър пое мисълта
гледа (мен) брезата как се извива
слухти
предусеща
всяка следваща буря
*
имам един приятел
пуши тихо като котешки стъпки тихо и съсредоточено
като котешки стъпки
научи ме
да дишам и издишам в елипси
*
вкъщи най-често мечтая:
(преди да те познавам)
Пътуваш на седалката пред мен
представям си
малкото селско автобусче
което ни клатушка
"друс друс конче
конче вихрогонче"
пее жената на детето си
до мене
аз си мисля
за косичките му
как се повдигат
във въздуха
като златисти
стръкчета
с калинки по тях
и фибички
от които
все някоя
ще се изгуби
по пътя към вкъщи
ти си пред мен
от време на време
докосвам гърба ти
случайно
докато се изпускам
от дръжката
на седалката
това не е
одобрително
потупване
не го приемай навътре
представям си
как още не те
познавам
виждам
само врата ти
раменете
в черното яке
ръбовете
на шапката ти
и се облягам
назад
облегнат
по-лесно
е да мечтаеш
размазването
на картини капки комини
в прозореца
дъждеца ситни
и позира на момичето
което фотографира
очите му не са сини
пръстите му са бели
и съсредоточени
на спусъка
облягам буза
в стъклото
и ето че
капките
текат
по лявата
ми страна
но само
външно
когато спрем
ме вижда
едно момче
което си заминава
и вдишва
морски въздух
от солта на моята фантазия
усмихнало ми се е
а аз гледам към теб
стойката ти
главата ти
която се извърта
лениво
наляво-надясно
шумът на мотора
шумът на локвите
в
малкия
автобус
звуците
се натрупват
като в малка
латерна
мелодията
е подредена
в ума
на този който
я е задействал
усмихвам се
тогава ти се обръщаш
и ме познаваш
*
помислих си .. ще се отделя като остров и те ще останат като вода и земя зад мен
отдалечавайки се аз ще ги мисля за дървета на сушата за големи вперени в мен камъни на отсрещния бряг и ще се отдалечавам дотам че да разбера какво е станало с нас
какво направихме за да се повторим за да се повтаря всичко от нея и него в теб
ти си моята тайнствена стая а на другата сутрин вече ни разделя океан населен с ледени блокове и очи които гледат впрягове от вълни и побеснели китове докато се отдалечавам ще ме мислят за остров който се е откъснал
точно това ще си помислят
*
Франс се събуди. беше около 9 и тя учеше лявото си око да премигва. като едно от чудесата, които учим в най-ранна възраст - "мамо, а защо от очите капе?"
сутрин винаги плачеше. без причина. бебетата плачат с причина, възрастните прекарват много повече време в търсене.
тя допълнително си разроши косата и стана. босата разходка из апартамента в търсене на бележката за деня. "вземи си от тези бонбони. заради дядо ти. ако ти се обадят..." и така нататък
денят започваше повелително. така ли трябва да започват всички дни? това условие ли е за да се събудиш
отвори раницата си и сложи друг химикал, старият не беше удобен. когато спреше да пише тя си въобразяваше, че в този тефтер не й върви или че писалката не й е удобна.
винаги с някакво внушение преместваше старата идея и я обличаше.
безформените мисли бяха парата от кафето в най-малката чашка. синя, с бяла дръжка, китайска.
Франс изпи кафето и не видя никаква светлина...
никаква никаква въображаема светлина.
трябваше вече да тръгва.
*
"Трета пресечка 347 тротоарни плочки, 18 случайни минувачи"- такива сметки правех по пътя си към дома... Тази вечер се случи нещо и ако не бяха цифрите щях да легна по средата на ..."Седемстотин петдесет и три автобусни билета, шест лева за подарък, два чифта обувки, три чифта панталони. Почти петнадесет месеца различен живот, малко изхабено сърце и един брой бледо лице. Животът и приключването на месеца, животът и последната цифра от нечий код" Имаше още поне три светофара...На всеки светофар по половин отделена минута, което прави 30 секунди...За 30 секунди мога да изрека почти 30 малки думи... "Не спирай да броиш!!!" В очите ми беше червено, но в тъмното не личеше..."Чифт очи, три чаши, десет пръста"- Забравила ръкавиците си - отказвам да потривам ръцете си една в друга... Още пет улични лампи и съм вкъщи!!! До там поне 36-40 стъпала, втори етаж, апартаментът е осми, брава една, забита в една врата, един коридор, една мивка, един сапун, едно легло, два чаршафа, два тънки сини чорапа, една възглавница, една калъвка - с общо четири копчета... Не спирай да броиш! Една звезда, втора звезда, трета звезда, сто и трета звезда, съзвездие...Сън.... Вече може би знаеш кода, стига да си броил правилно. Когато отключиш ме събуди.
да, мога да повървя
нищо не пречи
ще направя
добре обмислена обиколка
на моя квартал
изпъстрен от блокове
като блокчета шоколад
и сиви потоци асфалт
и деца с тениски с мики маус
дограми
изолации
и пречистваща цялост
в зелено
в жълто
и розово
...
толкова неща
вече ги няма
докато чаках
да проговоря за тях
съхнеха бавно
знаеш
....
че трябва
да разходя краката си
да разходя очите си
да броя шахти
и червените тухли
на блок номер 13
в ранния следобед на 30 май
нищо
няма
да
ми
попречи
*
В чаша на портокалови резенчета
пия горчиво второто кафе за деня
небето смени своя цвят първо в светлата,
после в тъмната гама и вятър пое мисълта
гледа (мен) брезата как се извива
слухти
предусеща
всяка следваща буря
*
имам един приятел
пуши тихо като котешки стъпки тихо и съсредоточено
като котешки стъпки
научи ме
да дишам и издишам в елипси
*
вкъщи най-често мечтая:
(преди да те познавам)
Пътуваш на седалката пред мен
представям си
малкото селско автобусче
което ни клатушка
"друс друс конче
конче вихрогонче"
пее жената на детето си
до мене
аз си мисля
за косичките му
как се повдигат
във въздуха
като златисти
стръкчета
с калинки по тях
и фибички
от които
все някоя
ще се изгуби
по пътя към вкъщи
ти си пред мен
от време на време
докосвам гърба ти
случайно
докато се изпускам
от дръжката
на седалката
това не е
одобрително
потупване
не го приемай навътре
представям си
как още не те
познавам
виждам
само врата ти
раменете
в черното яке
ръбовете
на шапката ти
и се облягам
назад
облегнат
по-лесно
е да мечтаеш
размазването
на картини капки комини
в прозореца
дъждеца ситни
и позира на момичето
което фотографира
очите му не са сини
пръстите му са бели
и съсредоточени
на спусъка
облягам буза
в стъклото
и ето че
капките
текат
по лявата
ми страна
но само
външно
когато спрем
ме вижда
едно момче
което си заминава
и вдишва
морски въздух
от солта на моята фантазия
усмихнало ми се е
а аз гледам към теб
стойката ти
главата ти
която се извърта
лениво
наляво-надясно
шумът на мотора
шумът на локвите
в
малкия
автобус
звуците
се натрупват
като в малка
латерна
мелодията
е подредена
в ума
на този който
я е задействал
усмихвам се
тогава ти се обръщаш
и ме познаваш
*
помислих си .. ще се отделя като остров и те ще останат като вода и земя зад мен
отдалечавайки се аз ще ги мисля за дървета на сушата за големи вперени в мен камъни на отсрещния бряг и ще се отдалечавам дотам че да разбера какво е станало с нас
какво направихме за да се повторим за да се повтаря всичко от нея и него в теб
ти си моята тайнствена стая а на другата сутрин вече ни разделя океан населен с ледени блокове и очи които гледат впрягове от вълни и побеснели китове докато се отдалечавам ще ме мислят за остров който се е откъснал
точно това ще си помислят
*
Франс се събуди. беше около 9 и тя учеше лявото си око да премигва. като едно от чудесата, които учим в най-ранна възраст - "мамо, а защо от очите капе?"
сутрин винаги плачеше. без причина. бебетата плачат с причина, възрастните прекарват много повече време в търсене.
тя допълнително си разроши косата и стана. босата разходка из апартамента в търсене на бележката за деня. "вземи си от тези бонбони. заради дядо ти. ако ти се обадят..." и така нататък
денят започваше повелително. така ли трябва да започват всички дни? това условие ли е за да се събудиш
отвори раницата си и сложи друг химикал, старият не беше удобен. когато спреше да пише тя си въобразяваше, че в този тефтер не й върви или че писалката не й е удобна.
винаги с някакво внушение преместваше старата идея и я обличаше.
безформените мисли бяха парата от кафето в най-малката чашка. синя, с бяла дръжка, китайска.
Франс изпи кафето и не видя никаква светлина...
никаква никаква въображаема светлина.
трябваше вече да тръгва.
*
"Трета пресечка 347 тротоарни плочки, 18 случайни минувачи"- такива сметки правех по пътя си към дома... Тази вечер се случи нещо и ако не бяха цифрите щях да легна по средата на ..."Седемстотин петдесет и три автобусни билета, шест лева за подарък, два чифта обувки, три чифта панталони. Почти петнадесет месеца различен живот, малко изхабено сърце и един брой бледо лице. Животът и приключването на месеца, животът и последната цифра от нечий код" Имаше още поне три светофара...На всеки светофар по половин отделена минута, което прави 30 секунди...За 30 секунди мога да изрека почти 30 малки думи... "Не спирай да броиш!!!" В очите ми беше червено, но в тъмното не личеше..."Чифт очи, три чаши, десет пръста"- Забравила ръкавиците си - отказвам да потривам ръцете си една в друга... Още пет улични лампи и съм вкъщи!!! До там поне 36-40 стъпала, втори етаж, апартаментът е осми, брава една, забита в една врата, един коридор, една мивка, един сапун, едно легло, два чаршафа, два тънки сини чорапа, една възглавница, една калъвка - с общо четири копчета... Не спирай да броиш! Една звезда, втора звезда, трета звезда, сто и трета звезда, съзвездие...Сън.... Вече може би знаеш кода, стига да си броил правилно. Когато отключиш ме събуди.
Copyright © 2021 Elitsa Ganeva All Rights Reserved